На 24 октомври 2025 г. Росина Пенчева, основател на платформата с творчески колектив Capturing Creativity, взе участие в 36-тото издание на PechaKucha Night Sofia – вечер, посветена на идеите, които вдъхновяват и движат креативната общност в България.
Събитието се проведе в Resonator – креативен технологичен хъб в центъра на София и бе организирано от Левент Караали – дизайнер, преподавател и куратор, стоящ зад редица инициативи за визуална култура и дизайн образование у нас.
Темата на вечерта беше „креативен интелект“, а програмата събра девет автори от различни области, които споделиха своите гледни точки към творческия процес. Сред участниците бяха още:
– Мария Стоянова – „Светът като офис: защо не трябва да ставаш; дигитален номад“;
– Иван Беров – „Креативен интелект: филми и мотиви“;
– Марк Моджелевски – „Дихателното пространство на креативността“;
– Александър Свердлов – „Може ли чревният ни микробиом да ни направи по-умни?“;
– Вержиния Янчева – „Изкуството на добрия разговор“;
– Петър Стоянов – „Разказване на истории в ерата на изкуствения интелект“;
– Петър Керкелов – „Структурно мислене в музиката: изграждане на катедрала от музикални обекти“;
– Диана Тодорова – „БалФолк като креативно пространство“.
В своята презентация, озаглавена “Capturing Creativity: Thinking Through Making”, Росина Пенчева проследи пътя на Capturing Creativity – от фотографски проект, започнал през 2013 г., до активна екосистема, която днес свързва артисти, занаятчии и общности чрез силата на сътворяването.
Събитието се проведе изцяло на английски език и беше представено пред международна публика.
По-долу споделяме адаптиран български вариант на презентацията на Росина Пенчева – не буквален превод, а текст, който предава духа и усещането от изказването ѝ онази вечер.
Capturing Creativity: Мислене чрез сътворяване
Здравейте, казвам се Росина Пенчева и Capturing Creativity е това, което усещам като своя мисия. Всичко започна през 2013 година като фотографски проект. Днес то е живо творческо движение — колектив, бутиково студио и дигитална платформа, която свързва артисти и занаятчии — хора, които създават смисъл с твореството си.
Контекстът на средата, от която идвам, е изоставена архитектура, забравени занаяти, избледняващи традиции. В началото това звучеше като история за загуба. Но с времето осъзнах, че всичко, което изчезва, оставя следи. А следите могат да бъдат проследени.
Да наблюдавам как се преде вълна ме научи на нещо важно. Продължението не е даденост. То се създава — на ръка, бавно, с внимание. Така културата оцелява във времето.
В свят, който тича — свят на бързи oboroti, мигновени резултати и непрекъсната комуникация — аз избрах да забавя.
Да обърна внимание на онези редки хора, които пазят изчезващи занаяти — някои от които днес се практикуват от по-малко от десет души в България.
Като посланик на международното движение Homo Faber имах възможността да свържа българското майсторство с глобална мрежа от творци и мислители.
Това ми показа, че традицията не принадлежи на миналото — тя е жив диалог.
С моя екип създадохме изложбата „Новото ценно“ — съвременен прочит на българското занаятчийство.
Тя показа, че културното наследство не е толкова крехко — то е живо, гъвкаво и вдъхновяващо.
Проектът „Паралели“ изследва как архивите могат да „дишат“ чрез нови интерпретации.
Архивът не е зад нас. Той живее в движенията, в повторението на смисъла.
Актът на пресъздаване също е начин да възстановяваме паметта.
Работата с деца ми напомни това още по-силно.
Те не имитират културата — те я създават интуитивно, свободно.
Те не имитират културата — те я създават интуитивно, свободно.
Особено децата от аутистичния спектър — тяхната чувствителност се превръща в чисто изкуство.
По-късно започнахме Микрофест — серия от събития, които преобразяват пренебрегнати градски места: депо за отпадъци, старо училище по текстил, подлез...
Пространства, загубили смисъл — докато не внесеш в тях хора, светлина и звук. Защото смисълът е нещо, което внасяш. Носиш го с ръцете си, с присъствието си, с въображението си.
Преобразихме подлез — не просто, за да го „украсим“, а за да провокираме хората с креативност, докато минават през него.
Изрисувахме стенопис, създадохме инсталации, съживихме паметта в чрез процес на радост.
На последния кадър съм аз — върху тунела, с фотоапарат в ръка. Фотографията ме научи да гледам от различни перспективи. И може би в това се състои моята роля — да помагам на хората да променят гледната си точка, да видят какво има под праха.
Благодаря ви!
